събота, 31 юли 2010 г.

На босо

Ще я срещнеш денем,
докато разхожда хубавите си крака
на задължителната каишка през глезена.
Снима света кротко, без светкавици,
а вечер проявява негатива на въображението си
в тъмната стаичка на желанието
да я хванеш, преди да те разпознае в цветовете.

Настъпваш сянката й,
тя се обръща, усмихва се,
съблича роклята си
и пак ти се изплъзва.

петък, 30 юли 2010 г.

Хей, Хю

животът отново загърби сценария
и малката ми черна рокля натежа
с две погребения

чакам сватбата ти, Мария!

четвъртък, 29 юли 2010 г.

с едни уста и едно сърце

днес
съм малка отново
в балетните пантофки за пораснали
и знам, че никой и никога не е готов за тази любов,
която е недиалогичен шум –
говори, не се интересува дали я слушам
или се правя на заглъхнала
след разликата във височината
на годините

ще откликна
с леко пукане в ушите
в спасителния пояс на прозявката

сряда, 28 юли 2010 г.

В ден първи

Разсъблечена
по кукленски от Варгас*,
скрита в края на лявото,
изписано с пясък,
научил иврит,
е зимата –
вдясно от “зная”.

_______________
*Алберто Варгас

вторник, 27 юли 2010 г.

Ъндърграунд

Днес се движа с градския транспорт.
Нямам книга, не ми се пие вода
и не ми се зяпа в една точка.
Наблюдавам:
Жена със зачервени клепачи
си гризе ноктите. Конюнктивит от екрани –
поредната алергия от студени гледки.
Младеж с хендсфри. Все още
се стряскам от самотни – членоразделни
или не – звуци, щом не виждам
телефон в ръката.
Особено когато някой се смее като идиот.
Те не плачат.
На открито плачат само децата и аз
(но раста след всеки майсторски клас).
Бабичка като водна струя при безредици
си проправя път към празната седалка.
Слиза по същия начин.
Разбирам първото й нетърпение,
но второто... Сигурно пак бърза
да седне някъде.
Наблюдавам. А някой наблюдава мен.

Да плача или да се смея,
или да го изтанцувам?

понеделник, 26 юли 2010 г.

тупа-лупа

облизвах
горната си устна
и заваля
вали и докато
хапя долната

не бия тъпана – гърми,
а глашатаят ми
мълчи на всичките прехапани езици

събота, 24 юли 2010 г.

Оу, Дона!

Днес перфектната жега излезе
от филма „Коса” – боса с раздърпани джинси.
С пет приказки приспа помиярите
и сякаш изчезнаха всичките сенки.
Стреля по слънцето с най-сухото цвете.
„Това вижда само бездомникът” – каза –
и ме погледна в очите.

Оправдах се със плоските покриви.

петък, 23 юли 2010 г.

На мой фронт

Докато си мислех, че искам
пижамено парти, с единствената
тежест на пухената възглавница,
за да намеря рамо, различно от своето,
на което да мълча или да плача,
реших, че единственото, което мога
да погълна е тараторът на Кейт.

Взех си го „за вкъщи”, въпреки че беше за офиса,
без капачка и докато стигна „под покрив” заваля.
Няма нищо по-вкусно от таратор с кратък дъжд,
дошъл незнайно от къде с някой облачен въздушен фронт.

Захвърлете лъжиците, пийте го и воювайте за своите неща,
защото някак неусетно пазарските торби
се преместват под очите.

четвъртък, 22 юли 2010 г.

Нейните чужди

Обвива те
като дима от чуждата цигара
на смъртник,
но няма да е последната.
Ненатрапчива е
(minima de malis),
едно наум,
прибавено към стотицата
на самотите,
четири наум,
извадено от десетицата
на божиите работи,
възторгнато врабче
от сънища на златоуст.
Расте от минусовите години
на смеха в шепите ти
(убий го),
под който зариваш
любовта й.
Съединява профилите си
„с лице към мен”
и си измива ръцете
в огледалото.

Отново съм чужда.

сряда, 21 юли 2010 г.

орел с ориз

някой събуди заспалото червейче
то се протегна, разтърка очи
и се огледа – изтъняло от толкова
много летаргия

намери костилка на спомен,
зася я в полето на съмнало вчера,
почака точно две пролети,
взети една с друга,
и се нахрани с узрели прозрения

хайде, заспивай, немирнико,
мир и прах по черешите
ялови са костилките

вторник, 20 юли 2010 г.

Собствено и ръчно

Хапе.
Като ясна зимна утрин.
Със светлина.
Повдига рамене,
подпира уморените си уши
и вече чува само
непослушното, което
плете тръстиковата кошница,
но пропуска гроздобера,
защото заспива в нея,
поклащано от ръкава на реката,
преди да направи дръжка
за неверната длан.

неделя, 18 юли 2010 г.

Седем

Много тлен е натрупана
под думата вечност
и толкова пластове глупост
в един кратък живот.
Крехки
са дните, стиснати в шепа на седмица
(седем смъртни, седемстволния свещник,
седемте чудеса, езера и престоли).
Заякват
в конски опашки (месец след месец),
но накрая потъват в архива,
защипани с кламера на годината.

От седемте си хълма
само Рим им е хванал дирята.

петък, 16 юли 2010 г.

Депресия на хоризонта

ангелите с напръстници
са миротворците на Господ

шият криле
без капка пролята кръв

виж,
окриляването е без упойка –
кръвожадно и болезнено

но
то не е тяхна работа

защото
„дяволска работа,
на този му пораснаха криле”

затова
върви си с мир, братко,
по земята

четвъртък, 15 юли 2010 г.

О(т)качени тавани

Когато гледката е северна,
но не съвсем,
защото леко се накланя източно
от чисто женско любопитство,
навлизаш с острия си ъгъл
в раздутите ми настроения
за крилато бъдеще.
Представям ти:
Балонът – Пук,
и Цепелинът – Прас,
и Самолетът – Буум.
crash! boom! bang!

Изпаднала във безтегловност,
госпожица Голям гальовник –
ръка-носител,
подрежда по тавана
снимки на Луната
и стъпвам...

сряда, 14 юли 2010 г.

Гърбушко

пеперудата,
която стъпи на малкия ми пръст
е в хербария
между сухите
сутрешни и обедни усмивки

вечерната
е винаги на върха на езика ми –
бяло петно в континента
на произволната памет

разкопчавам внимателно
ланеца от полунощи – кръгли нули –
брънки от веригата на кучето пазач
на всички досегашни „живи сме”

смъртни са значещите цифри,
но животът ги обикаля, обикаля
и окръгля, докато

слабият ми ангел
пее приспивни песни,
които вдявам в иглените уши
и нижа гърбици
за синусоидите си

вторник, 13 юли 2010 г.

Почти аризонска мечта

Върху ревера на небето
избледнява самолетната игла.
Две кукувици кукали на смени,
мълчат заедно.
Пойните не се изслушват,
очаровани от себе си.
Вятър чакръкчия преглежда
костеливите дървета
(северният клон на ореха изпуква).

Гмуркам се сред звуците
и мълча
като риба.

четвъртък, 1 юли 2010 г.

Люлючета

Толкова е лесно един юни
да мине през теб.
Просто трябва да кажеш
“няма да го направя”
и да седнеш по турски в средата му
или да почнеш курс по английски
за напреднали със времето,
за да научиш топ десет на лъжите,
които се спрягат по света (и у вас),
а после да кажеш “take a decision”
за следващите дни (от средата до края),
в смисъла на “не мога да не”:
видя морето (аз съм гумено пате);
потърся онази перла, която окото ми
отгледа от песъчинка;
усетя как изтича пясъкът през шепите,
а после изяжда стъпалата ми.
Не мога да повярвам, че
във века на предупрежденията
и защитите, някой може да изгори
(на фланелка) и да се превърне
в голям бял белег,
докато малката Ева непрекъснато ядосва
ужасно дебелата си майка,
като се учи да плува
в коленичилото море, което я носи
нагоре-надолу по вълните си,
превърнати в неспокойни адамови ябълки.

Ето така един юни минава през теб
и се буди с чужда буква в средата:
“Любов” ли казахте?
(лесно, лихва, лилаво...).