Сливен и мухите

на Ваня

седим и говорим
за поезия, за уморените поети,
за старите поети

за любимото ни хайку,
което не е дъвчащ бонбон
след мелнишко вино,
а три стъпала,
по които трябва да слезеш
в най-ниското

мухите жужат,
някои кацат по нас
и ми се иска
да не е нахалство,
а любопитство

гърците са го измислили

безгрижието ми
виси на клон
и като ленивец го мързи
дори да се протегне,
за да ме вземе за храна;

от сякаш сто години спи в хамак,
линее,
безименният изтънява
и брачната му клетва
се търкулва
да си нагледа нивката

амур смени стрелата с перодръжка
и
затова съм костенурката в орлови нокти,
която се стоварва
на главата ти

на чаша абсент

облакът
изтече в планината

когато обърна часовника
ще дойде моето
време

...да се не плашат жените и дечурлигата, ами рахат да си бъдат

(хайбун)

На шестия ден на морския бряг нищо ново.
Жената с трите деца е все така ужасно слаба. Днес видях съпруга й - същински Боримечката.
Момичето, което си вдига главата от шезлонга само да говори по телефона. Детската градина, която играе по свирката на атлетична госпожа.
Деца, деца... На този плаж няма демографска криза. Тук дори бабите са многодетни.
А аз? Аз ли?! Пръс-пръс, пръс-пръс... Аз съм фактор на вятъра, да не стане арапин.

пера по вълните
теб - галят
по мен пишат

преди Мин

скали и макове
кое да набера?

току проходилото
първобитно
взема чука

под шапката от слама

камък с форма
на сърце

лицето ми
преди да се родя
от водата подарено

тупти

креда

след пороя
дори чистачките на автобуса
изглеждат уморени –
колебливо се разделят
и сякаш бързат отново да се съберат

и няма слънце,
а аз се чувствам като динозавър,
намерил временно убежище
в ковчег на Ной

отново почва да вали,
а вратите се отварят...

Виваче

залез
мухи танцуват
пред очите ми

ла-ла-ла...
настройвам своето „ла”
по свирка на щурец

все още залез

в чашката на цвете
скривам тайните
за през нощта

западният хълм
с очи посреща
с топъл гръб изпраща

(без заглавие)

дъжд...
на седем секунди от него
дъщеря ми рисува дъга