внуците на Ной

когато си тръгнем различни
на общото ни място
остава един опърничав облак
и не спира да вали

не знам защо
някои го наричат
суша

Заешко лакомство

Ще дойдат дъждовете
и ще ме измият.
Снегът ще трупа
по представата за мен.
Едва ли ще ме разпознаеш
по угасналите въглени в очите и
морков вместо нос.

равносметки

левитира лятото
в балончета от бира

разтрива се с ракия
зимата

шубата на есента
е шум

пролетта е невменяема
и безнаказана

не ме търси в написаното
а в мастилото
засъхнало по пръстите

стръв на божията въдица

всеки ден ме гълтат по 24 часа
за да е безкрайно времето Му

Астрономически ескиз. Питай Целан

Губиш ме,
губя те,
губим се.
Почти театрално
се губим.
Засилвам ефекта.
Прескачам до Лондон
за малко мъгла. После
отпивам от Сена.
Тя - Сена - никога няма да бъде
жива вода.

Времегълтачи

*

Дали гледаш в часовника,

или в краката си,

дали гледните ти точки

са спрели – отдай чест  –

минава времето.

*

Пенсионирам магариите си.

Каручката ми –

пълна със цветя.

*

Не можеш да си тръгнеш

просто ей така  –

роса след изгрев.

Постой и поплачи!

Докато изгрея.

твоят котарак го уби

в един измислен свят
(където)
докато даваш
втората си риза
и ставаш по-добър,
Господ закопчава
последното си копче
и стяга възела на вратовръзката

Как изглежда краят на света

Лято през декември
в двете полукълба.

Haiku*

Wolf moon
the wind herds away
the clouds

* Asahi Haikust Network By David McMarrey, Oct 19, 2012

Отложи снимката за утре

Да се оправдаят с облак,
е присъщо на слънцата.

Усмивката ми днес изкачва
Хималаите - без шерп
и кислородна маска.
А Джомолунгма не е зеле,
нито мармалад.

как се зачева хляб

от трохи

Born to fly

вчера Феликс

не полетя от „ръба на космоса“

за да преодолее звуковата бариера

само по скафандър

в детството ми момчетата

пускаха градинските охлюви

с парашути от носни кърпички

от ръба на перваза

Принцип на вредата

Любовта, най-големият капан на живота, не щракна. Свободна е да продължи нататък...

сянка на стената

фонтаните от цветя
пред бившия партиен дом
се набиват в очите

мили мои пастели, акварели,
нямате място при
острите ми графити

женски капризи

днес
брат ми – светлината,
закъсня

Ин ин ин*

Чета буквално
и иносказателно
  
Литни,

със смелостта на първолака

да не срича

хвърчащите въпроси

„кога се е смалила баба?“

„имат ли корен идеите или само стебло?“

„кой ще махне работното време на неработещия магазин“

хвани ни

един пръст прах

на тайното ми място

и вече имам необитаем остров

със оседлана зебра на вечен пешеходец

___________________________________________

* На Петя и Литни, хвани ни

Циклама

Някаква жена плачеше на пейката.
Някога и аз можех да съм
на нейното място. Но сега само пиша:
Една жена плаче на глас, на пейката,
на мен.
Причинителят го няма. Но какво пък?
В съзвучие с римското право,
бащата (на плача) винаги
е неизвестен.