не ми благодари

тази вода е толкова синя
разтваря кафявото на очите ми
"очите ми зелени"
човек съм
не мога да летя
мога да плувам
но само до шамандурите
а те са все по-близо и по-близо до брега
превръщаш ме в морска костенурка
снасям яйцата си в пясъка
и се връщам в морето
все по-навътре и по-навътре
отвъд шамандурите
съм летяща риба
докато ми припарят хрилете
и пак съм човек
мога да плувам
но и да летя

аз съм мечтата ти,
Господи

забраних си да те изпреварвам

няколко лампи след теб
мъждукам по тъмната улица
ти гониш последния лъч
на вчерашния залез

Лето 2016

Тази година Господ прибра
и двете ми баби.
Дядовците ми отдавна са на небето.
Няма кой ризите им да изпере,
яките и маншетите да колоса,
с ръб панталоните им да изглади.
Да ги посрещнат както подобава.
А те, милите, оттук
изпуснати залъци от погачата носят,
някоя и друга отсипана глътка червено,
зрънца от сладкото жито
(да ги прости Бог в нивата му ще ги посеят)
и за разказване - цял роман в шепите.

От тази година
повече очи ще ме гледат отгоре,
а аз ще ги питам
покълна ли сладкото жито.

ден на благодарност

тази тиха вода
е прекалено спокойна
за стъпалата ми
затова ще летя
в твърдото небе
между каменните облаци
и пясъчния дъжд
докато се напука сърцето ми
и пролетта изненада
твоята тиха улица
покрита сега с бавния сняг
от разтворени длани
след молитва
от всички за един

затова съм легенда

готов за мен

гълъб ми пресече пътя
преди камъка с човешко ДНК