Тиа Мария

Ако искаш вечерта по-тъмна,
сложи си слънчевите очила,
направи си ямайско кафе,
разпилей черни маслини по масата,
където за последно шареха очите ми.
Отгледай черно лале в естествената му среда – сърцето,
прочети нещо за гарвана,
осинови черна котка.

Ето, можеш да правиш толкова много неща,
за да излезеш на светло, докато пресичам пътя ти.

сбогом, моя красавице

добрите намерения
вървят по пътя
вместо камъчета
пускат утро, но не за да
не се загубят,
а да ги следвам:
доброто утро
голямото добр'утро
недоволно утро
утрото разсечено на две
за мен и теб,
който отмъкна
следващото цяло утро

а аз стоя закотвена
в бульона на сумрака
(от малко ден, разтворен в много нощ),
във който, казват, се е зародил светът,
стоя и чакам
да стана котва
със крила
по пътя на добрите намерения

когато си отиват еднорозите

днес
еднорогът ми се върна уморен
не пи вода
не хапна нищо от ръката ми

повиках мисълта му,
а той препусна след лъжите ми,
че някога въобще е съществувал

кога ще се завърне?
прочете Петър*
__________________________________________
*Петър Чухов, Когато се завръщат еднорозите (АРС, 2011)

Да осиновиш Африка*

Двата лъва на зоопарка –
Орфей и Йоанна,
лениво затварят очи.
Персона грата –
дреме в мен лична Африка.
Зад гърба ми
кукуригат петли.
_____________________________________________
стихотворението е включено в книгата "Дизайнерски сняг" (АРС, 2010)

другите

движат се безшумно
и докато клепачът ти се отваря
след поредното неволно мигване
кафето е пред теб,
мирише на сочни препечени филийки,
защото и маслото вече е попило

след тези хора
всичко се топи в устата
вкусовите ти рецептори
са настроени за одата на радостта

споменът за тях е като детство – безсезонен,
за да не чувстваш тежестта
на календарите

градуси за звезден час

веднъж, когато в девет
изведнъж римуваш лебед

тогава

лебедът Умберто
е загазил здраво с двата крака
в отправна точка - ръката на ловеца
(далеч, далече от звездите)

виси надолу дългата му шия,
„очи темнеят, глава се люшка”

за възхвала на Фуко

мирова скръб

щурците
заглушават шума
на булеварда

миражите нямат спирачки

дискант

безшумно е
като усмивка насън
като бебе беглец
като изпълнено обещание
„след мен и потоп”

ти, който четеш мислите ми,
свали дъждобрана си
и посрещни
гласа ми

съботен пост(инг)

квартална софийска утрин
преди десет
белият бим черното око
съвсем не е черноглед
захапал кокала
още на първа
крачка изпреварвам пенсионерите,
тръгнали към пазара
другите, седнали на теферич в кафенето,
определено ме водят с няколко кафета
и поне една бира

около сергията на монасите
кипи оживление за овче кисело мляко
от овце с небесен пастир

а аз се връщам с един хляб да ви нахраня
не, не слагай тигана!
рибата ще остане в морето

архипост

понякога, през август още,
есента припомня,
че е люлка на цивилизацията;
приспива лятото, обърква ятото ми
със всеки литър на квадратен метър;

цял ден под мушама са
книгите на антикваря;

за авторското право над макондо
спорят августейшо
слънцето
и просякинята в дъжда;

за стръкче маточина.

едно, две, три, проба

когато вятърът е озвучител
на единаците отворени прозорци,
след воя на пролуката
не чакам да заблеят агнетата
ти спиш,
детето спи,
детето спи,
приспивам и пастира
и няма жертви

сънят е хищник
по желание

инфанти

в един момент
детето спира да тича,
оглежда се за себе си,
за да се опознае
и без дори да осъзнава
неизменно се отдалечава

а още разликата
в раменете ни
е в моя полза

бойни инструкции от мъдреца

спиш в кош
сънуваш грош
събуждаш се - клошар...

усмихва се,
а през разстоянието
между двата предни зъба
влиза слънчев лъч
и още един, и още и още...
сита ли е вече?

продължава да рови в
боклукчийската кофа -
да има за облачни дни