Магазинът *

Там ще чуеш истории – ръчно тъкани и багрени, ковани, низани. Всяка история си има вещ, която можеш да купиш или пък – не.

Между сукманите на Мирела, шапките на Мустафа, пръстените на Теодор, планинския кристал и яспис на Даниела, пеперудите на Мира е и моята книга „Дизайнерски сняг”.

* София, ул. Цар Иван-Шишман 4

миротворецът

ако бях родена в далечния изток
ветрилото ми щеше да е
изящно оръжие

ако бях родена на запад
ветрилото ми щеше да е
параван за емоции

„ако” е другото име на невъзможност
и силното ми оръжие
е емомоцията

а ти пацифист ли си?

По детски*

Виж как
се смее беловласо
в току-наболата брада.
Виж как
прохожда с патета
и цопва в локва-океан.
Виж как
посоката на въртележката обърна -
подгонили опашките си кончета.
Виж как
се крие под калъфите -
в уюта на домашен дух.
Виж как
чете направо края -
началото е то.
Виж времето -
пантофките на Мук обуло е.

*Стихотворението е от първата ми поетична книга "Небе и други герои" (АРС, 2007)

...що е долу на земята

Трудно е да се придвижиш по снега.

Но естеството на утъпкания сняг
не е пътека, а пързалка,
затова е грешно (дори в библейски смисъл)
да кажа:
„добър ти път”.
Вярното е: „меко приземяване”.

По-смълчана от полетата,
опирам гръб до мантинелата
на градската поледица

и от писател, вече съм читател
на онова, което пишат
вързаните кънки.

Лебедова песен за кукувица

Тя беше проста кукувица. Откакто свят светува.
Въпреки че:
„Ку-ку, ку-ку...” – „Още колко години ще живея?”, пита мъжкият страх;
„Ку-ку, ку-ку...” – „Кога ще се омъжа?”, пита женската неувереност;
„Ку-ку, ку-ку...” – „Обича ме, не ме обича...” – „Хлапета!”, използват я за маргаритка.
Тя беше проста кукувица. Но имаше мечти – за дом, семейство. Да отгледа деца, да се радва на внуци и да може да пее.
Както всяка Коледа се събуди сама. Усети драскане по гърлото. Посягайки към хапчето, се прокашля... и запя.
Изпя всичките коледни песни, които беше научила откакто свят светува... и потъна в размисъл.

Green bar или не искам да бъда Тарантино

Хо-хо-хо, Merry Christmas…

Светът около мен е в шотландско каре –
червено, зелено и прокрадващо се бяло.
Смело е сърцето ми –
пулсираща червена лампа
и ме превръща в кучето на Павлов,
и зная - идваш,
а после е зародишът на снежна топка,
която ще остави следата си по теб.

Зеленото е фон за истинност.

Премерване на сили

Пролог
Някъде – високо горе –
студът се тъпче със снега
за нощните ми писти.
Чете „Сън в лятна нощ” –
разсмива се с напълнена уста.

Тук – долу –
вали насила от трохитe.

Отегчените автори убиват, нали?
Оцелявам.
Като екшън герой, от когото
авторът не може да отърве,
получил хиляди писма
с молба да го помилва.

Това ме кара да ти вярвам,
че съм измислена наистина.

Епилог
Спасеният
от стъпки сняг
умира в шепите ми.

Животът е рецидивист.

антисатурново

когато
всяка дупка се запълва
с дъжд за жадния
с море – за неспокойния
и с думи-стъпала
нагоре ли, надолу ли?
(it doesn’t matter)
изниква запазено за теб
стъпалото
на онзи ескалатор

да вдигнеш гълъбите...

Заповядайте на „Дизайнерски сняг”!

След „Небе и други герои”, „Дизайнерски сняг” е втората ми поетична книга, зад която застават издателство „АРС”, Благоевград и Валентин Дишев.
Още от ъндърграунда на книгата – редактор Владимир Левчев, художник на корицата Огнян Георгиев.

И така, заповядайте на „Дизайнерски сняг”!
Ден: 20 декември 2010 година
Час: 18.30
Място: Клуб „Кендъл”, София, „ул. 6-ти септември” 55

от автора :)

Искам да споделя и чудото, което дойде при Мария и Александър - Лидия, която проплака на снежния 15 декември. Да ви е жива и здрава!

И днес вали сняг, Лидия

няма да е тиха Коледата ти, Мария
но чувай този плач като бъдещия смях
на момиченцето, което дълго няма
да иска нищо друго освен теб
и за първи път ще пусне ръката ти,
за да откъсне цвете (пак за теб)
или да погали пеперуда,
а ти ще усетиш малката болка
от първата раздяла

(без заглавие)

***
зимна вечер
ръцете на продавача –
при топлите пуканки

Хотей(я)

Ако живея по Фън Шуй,
с всичките му предмети,
няма да има място за мен.

Всъщност,
бях смеещият се Буда
два пъти в този живот
и галех
корема си.

Snow slip

Няма по-тихо падане
от това на снега
и гласа, спънат в шепа.

Утре ще ми разкажеш
за грохота от сгромолясването
на падналия, Лавина.

Какво не знаят лекарите

Дъщеря ми е лепнала вирус
с висока тепература.
„Бръкнала си в горещата пазва на зимата” – казвам,-
а тя – „Не разбирам”,
въпрки че вчера споделяхме (четвърто)класни знания
за преносните думи.
Поглеждам към мача по телевизора.
На около два самолетни часа на запад от мен
се веят сняг и знамена.
„Българи-юнаци!” – скандира главоболието,
докато ми връзва панделки
със трикольора.

метрополитен

***
скука
и джинсите -
със симетрични кръпки

***
Божията формула*
в метрото
"внимание! вратите се затварят!"

***
зимата закъснява
недоволни
пред парламента
______________________
*Жозе Родригеш душ Сантуш

Дръж си перуката

Спокойствието е
прах и паяжини
по украсата
на прекъсната венчавка.
Калъф
върху напудрените
за автентичност мебели
във изоствения дом
на трепета,
пожелал си вечността (в)ампир.

Има вятър,
който се превръща във вихрушка,
когато му гостува.

Комикс

затворена между
ботушите
и
шапката
съм „и”
със свободата
да не слагам шала
на устата си
да вдишвам смях
и
да издишвам облачност
за малки думи

(без заглавие)

Витоша осъмна в сняг
на Патриарха
още е есен

Майсторски клас

Сладоледниковият сезон отмина.
Поклащат се самарите
върху упорството.
Изкуство е
да се редят дърва,
за да огрее
зимата.

(без заглавие)

13 degrees
the late autumn serves
Beaujolais day

Надгалактична астрономия

Събираше подписи за нова конституция
до продавачката на гевреци.
Когато го чух да й казва „Знаеш ли какво слушам? Фауст. Много ме кефи!”
за първи път изплюх под налягане дъвката си на улицата,
разминах се на косъм с телескопичното бастунче на слепеца,
пратих по дяволите телескопа „хъбъл” с новите му очила
и тръгнах след едноокия ветеран-помияр.

Бежать некуда!

…must go on

Някой ден ще бъда
толкова добра и спокойна,
че няма да ми пука
дали сутиенът ми
е в тон с бикините.
Дали имам бримка
на чорапо(гащите)
със бозав цвят.
Дали имам онова едва
забележимо “гръндж”
в строго официалното си облекло.
Дали мириша на манджата,
готвена преди два дни.
Дали ще изплача
зелените точици
в кафявите си очи.
Дали ще яхам метлата
като онази Маргарита.
Някой ден ще бъда
добра и спокойна –
като стар люлеещ стол,
като моаре върху прашен бюфет,
като четирите дебели куки
(има толкова неизплетени чорапи).

Сега, за Бога,
или пък за неговия обърнат пентаграм, –
не ми предписвайте успокоителни.

Hypnotic poison

Есента
е уморена балерина на Дега.
Днес
топло е като пред сняг
със този южен вятър
във косите ми –
за да усетя
как ухае зимата,
прикрита тъй умело
с утрешен парфюм.

Да избирам мога
между две посоки –
учтиво „вие”
(от острото към примирение)
или хлапашко „ти”
(от острото до края),
докато
бавно изветрявам
до вечерен ъгъл.

без хър-мър

вятърът отнася
козината на глухарче

зад прозореца
котката се свива
на кълбо

Тигрицата на Путин

обикновено ги пуска –
голи, боси и гладни,
с подути коремчета

но днес реши
да ги обуе
в римските сандали
на латинска сентенция
(nutrimentum spiritus)

да ги наметне
със суровата вълна
на скоропоговорка
(под път пъдпъдък на път пъдпъдък над път пъдпъдък)

да ги състари
със шапка от вчерашен вестник
(изчезна тигрицата на Путин)

и да ги гримира
с неясните графити
на отсрещната стена
(urban culture)

накрая ги събра в шепи,
отвори клетката
и каза
„няма по-хубава храна
за един папагал
от добре гледани думи”

не се превежда на зимен език

ноември се е закачил
на къс ръкав
и си създава
спомени

светлата страна на смъртта е брюнетка

умирането е описание на живота

Mi sono innamorato di Marina
una ragazza mora ma carina...

някои умират от страх,
от любов и за любов,
други умират от яд, от кеф,
за някого,
за нещо...
всеки ден,
всеки час,
всяка минута, секунда
и истински само веднъж

когато престанат да умират,
живеят без описание

O mia bella mora
no non mi lasciare
non mi devi rovinare
oh, no, no, no, no, no

~~~

***
до гол орех
ябълка – червена
късна есен

***
дъжд върху листата
листа върху дъжда
есенен кръговрат

***
кленови листа
и вятър
в канадска борба

къртичини

този необичайно топъл ноември
няма да върне прелетните,
които инстинкта прогонва (и връща),
независимо от градусите по целзий
и измамните за окото цифри
по фаренхайт

постоянството да съм тук (по-скоро вътре)
не е безусловен рефлекс,
а натрупване, под което тунелите
са естествено място за придвижване
don’t skip the intro

С лек звук от вентилатор

няколкото съкровища
върху десктопа – Мечо Пух от шоколадово яйце,
паднал в краката ми конски кестен,
два късмета от Lavazza blue
и картичка за зачатие,
са четирите точки от говорещия квадрат на съществените
детство – спомен – обещания – дар за живот,
в който описвам кърговете на премълчаните.

Миши празници

Сред хаоса на привечерен град –
кръстовища и късогледи фарове,
високи „до небето” блокове,
ту светещи, ту гаснещи реклами,
се дави пренаситен мракът.
Над Витоша
във кривото му гърло
бабува младата Луна.

Божествена комедия

Гложди ръждата на цивилизацията
срещу патината на времето.

Листопадът се опитва да я скрие,
но вятърът и риещите стъпки отново я изкарват
на повърхността заедно с малкия гущер, който улових
само за миг с поглед.

Вдигам очи към небето и търся божественото:
„Боже, ти, който си в самолета,
помниш ли името ми, дадено в името твое?

Знай, шегите ти никога не се получават,
когато говориш тихо,
а няма кой да извика „тихо!”,
преди да речеш да отвориш усти.
Повтореното остроумие се притъпява.
Не ни сътворявай и на други планети!”

independent

трохата, която врабчето изпусна,
за да изчурулика срещу гукането на бебето
е между челюстите на мравката

и няма сила (освен насилието),
която да я накара
да проговори

моят насъщен
е под мишницата, за да е
независима устата

а някой ми се обяснява
във любов
жестомимично

Tribus verbis

***
Изкуството е безсезонно.

зимна вечер
чопля слънчогледите на Гог
със солта на маринистите

***
Животът е кратък. Най-вече през лятото, когато дните му са най-дълги.

бели нощи
пожълтява козината
на мечката в зоопарка

Римски техники

Октомври си отива
с високото ниво на листопада.
Десетият,
започнал като неизвестно Х,
завършва като кръстен знак
във пепелта от изгоряла шума.

Ще чувам още малко думата му
с прибавения два пъти януари.

вертикалата на съня

едно дете заспива с
чаша вода
позната приказка
и „обичам те”
за из път

Smoke on the water

***
Калта е жива пръст.
Живее се без бог,
но не – без сътворение.
Пръстта ни е гостоприемник.

Отново дъжд, да, дъжд, дъжд, дъжд...

***
Огънят е стъпил здраво на земята.
На дявола душата си не дава.
Душа си дава за небето,
а небето все му е лютиво.

Нагоре и нагоре
дим...

Едни такива през Зоя към Мария за Снежана

Смесен магазин „Зоя”
Дал Бог орехи на баба Дешка
за биомагазина.
По 4.50 килото.

Мария
Статуята на Гарибалди няма сърце,
а на площада в Мария туптят две
революции...

в „Снежана”
Неговият бог не е изписан
на лицето му.
Но неговите демони...
Тези нарциси, ах, тези нарциси...

чух, чух

когато не бяха заедно
винаги споделяха, това което
можеше да ги свърже

ето
мобилният й звъни
той докосва хлопатара, поставен
на старата порта на непозната къща
„чуваш ли – шепне й, за не смути медното му езиче –
това е за теб, никога няма да ме загубиш”

ето
звъни мобилният му
тя улавя шума на поредното паднало листо
„липсваш ми – надвикват се с листопада”

вече не са заедно
вече от вечност откъснато

оттогава кашлят
и нищо не помага
казаха им, че е от сърцето

отхрачваха парчетата
от целостта си

послеобраз

не ме търси като съкровище

с металотърсача
(не съм желязна лейди)
по тъмно,
за да няма органични свидетели
(тогава съм сляпа, а луната е баба)
с лопата и кирка
(зеят празните ями, не пеят)

не съм ти съкровище,
а цветните кръгове
все пред очите ти

Синя зона

Силен порив на вятъра
обрули ореха на улицата.
Работниците хукнаха
като малки момчета
след бягащите ядки,
преди да се качат на скелето,
да станат пак мъже
и да чукат по старата мазилка
на къщата.
Следващият порив
скърца между зъбите.

Кюстендил

Времето след Мохамед
понякога се храни с тухли.
Минаре. Балконът на ходжата се рони.

Верона се гощава с невъзможните любови
и пази своите
балкони.

Възходи и падения, докато стана ангел

Вече не разголвам душата.
Затворих й времето на Тарзан по препаска
и люлките от лиани между кориците на Бъроу
и в лентата на Метро Голдуин Майер.

Обличам я като послушница –
да става първа, да сече дърва, да пали огъня
през изпитателния срок
на своя дървен господ.

Не заспивам, когато

След
плесен по луната
и френски
за напреднали звезди,
изрязан нокът
(върху черна теракота)
апликира новолуние.
Bien sûr,
ленив е вятърът,
роден от вентилатор,
и щорите са
незашитите плисета
на Витоша (с полите сини).

Фрагмент

Господ е един за всички. А ние всички сме за Господ. Мускетарският девиз ни пързаля по плоскостта на братството и отхвърлянето на Аз-а. Само че това не важи за Му, защото е съвършеният и единоначален Аз, и не дава на всекиму според потребностите.
Влизаш от кучешкия студ навън на топло – „Това е друг Господ!”.

Ad astra per aspera

Пролетта дойде, мека като тридневна брада на просрочен уикенд. Прочете последния брой на "Втора младост", като обърна особено внимание на редакционния колектив. Забеляза промените от лани и поклати тъжно глава. После обу единствения си ботуш и заподскача да нагледа звяр и природа.

пролетно небе –
кой яде от
синята боичка?

Професорът, който както всяка сутрин бягаше – повече за дивертименто, отколкото за здраве, усети минорен сърбеж в очите. „Пак се почна” – и все още наум кихна два пъти в сол-мажор, преди да се обърне с „Докторе, кажи” към тичащия срещу му мъж, с когото отдавна бяха много повече от лекар-пациент. Докторът радостно развижи четирите си опашни прешлена, каза: „Similia similibus curantur” и му предписа инхалации с червен пипер.

Пролетта остана точно толкова, колкото трябваше, а колко бе това – и една година не знае. Както винаги някои дървета до последно отказваха да признаят голотата си и трябваше спешно да се търси опитна змия. Но най-трудно се оказа намирането на ланшни сочни ябълки.

пролетно дърво –
познанието ни
покрива с листа

(а мъдростта – с шума).

* * *

Светът е скрежен. Дори шумът от разделянето на устните ни, ще го разбие на хиляди парчета. Можем ли да бъдем Спасители?

обледени клони
и нито звук
в огнището припуква съчка

Без похлупак

Студено е.
А обещаха още ден...
И ти ми обеща –
за вчера.
Студено е.
На малки лупи
е замръзнала росата.
Слана ли я нарече?
Не, просто тази сутрин
прогледна късогледото
на розата.

Aequo animo

Кестените падат, но не остават до дървото. Търкалят се по пътя на най-малкото съпротивление и спират в някоя вдлъбната като гнездо неравност.
Капките намират кладенец в същата вдлъбнатина.

есенен дъжд
кестени в локва
са очите ми днес

Единствената благодарност към чадъра, е да го оставя отворен на пода, докато изсъхне. Така се чувства пълноценен и голям още време, през което капките се включват в кръговрата. Знае, че ще бъде забравен, сгънат на три до следващия дъжд. Не спира да вали.

стискам с две ръце чадъра
нямам свободна
за „сбогом”

доячът на облаци

натежават
скоро ще провиснат и ще паднат
върху най-високия виадукт
на магистралата Хемус

ще изохка името си старата планина
и ще настръхне споменът на молива,
острен от баща ми някога с кухненски нож,
за да застане до пергела
за самотни или концентични окръжности,
чиито център винаги пробива цялата тетрадка

натежават
доячът на облаци
разкъсва тъмните кръгове под очите ми
и ги превръща в полуокръжности,
докато съвсем нагледно го преговарям
с дъщеря си
голямото чудо – кръговратът

лудо биле

Лесно им е във Вегас.
Имат си Мексико и ново „маняна”,
щом решат да избягат.
А аз какво? Да хвана Балкана –
с куп звезди от вечер за вечер.

Залагам луната на Моъм
за шест пенса.

далеч съм

ти си черната точка
долу
все по-малка и по-малка
докато избледнее
и изчезне
за да се появиш зад гърба ми
и му избодеш очите

близостта е сляпа
само докато се ражда

Verba volant

книгите на живота ти
книгите на още сто по сто живота
някога сгушени в библиотеката
зад стъклени врати
или подредени по лавиците
които си направил
само за тях
лежали до теб вечер
приспивали децата ти
които може би си чел
поне със сто човека
едновременно
макар и на различни езици
са разголени на сергията
пазещи посвещенията
на празната страница
след корицата
част от тях приютявам при своите
и отново празнувам десетия рожден ден
на един пораснал Иван
първия клас на Ани
завършването на няколко учебни години

те те помнят
scripta manet.

Полисемия

двете плитки върху ръст един и трийсет
се разплакаха
не им отиваше да обяснявам
за белите кахъри,
затова и аз заплаках
ей така, за нищо
или въпреки...

вечерта намерих под възглавницата си
черното кученце
(част от менажерията за заспиване)

нямаше нужда да сънувам

трябва да видите заек

знаеш ли, че духовете
от всички лампи,
изпити бутилки,
празни мастилници,
засъхнали пълнители от химикалки
и идеи със летален край
се крият в гъстия цигарен дим

сливат се с него,
за да не ги открия –
срамуват се
от загубата на свръхестесвените си сили

взирам се
очите ми сълзят
(ето ги!)

и точно, когато искам
да им изпълня желанието,
някой пуска климатика

кон-тики

от щъркелите остана гнездото
от лятото – сламки
за нови гнезда и
удавници

не напразно дойдохте
по южното ми бедро –
неродилно петно на америка

пълни си отивате
северът да ви пази, бродници

Лигея

Замислял ли си се,
че в този листопад опитвам
да не стъпвам по листата.
Да съм добра –
защитното стъкло пред момичето от пийпшоу
и ненужна –
поредната бариера за воайора от
другата ми страна.
За малката си дъщеря
да съм куклен параван, който
пази илюзии –
животните говорят, играчките оживяват
(лешникотрошачката не е орехотрошачка).
За порасналия си син
да съм тежката завеса, която се повдига
за биса на неговите растящи
и моите заглъхващи лета.
И някак между другото и всичкото,
да съм своя и бяла –
място за твоята реклама.

~~~

***
около пясъчника - майки
и баща
без мускули

***
калинка от ръкава
на сакото ми
делови следобед

Двойка на свечеряване

***
Отворените очи
са котва.
Затварям ги и отплувам.
Накъдето ми видят.

***
Прегърбена стара жена
пресича пътя ми
като въпросителна.
Изрича „живот”
като въпрос.
Аз все още му поставям
струната
на удивителна.

Предимно облачно върху сто лица

Пораснала моя красавице,
исках да ти кажа нещо на улица Йерусалим,
но светофарът ми даде зеленото си око
и продължих по шосето, но в посока обратна
на Цариград.
Стигнах орлите ти. Натежали от патина,
част от пейзажа, все още се гледат
и повече нищо.
Така ми се прииска да спра
и да се свия в скута на Христо, а после да му прошепна
нещото, от което да стане и да изправи Евлоги.
Дали някой би забелязал промяната,
забързан натам, забързан насам?
Пораснала моя красавице,
за радост на всички, които не те приемат
за даденост, които поглеждат нагоре, за да видят
работят ли старите ти часовници,
поглеждат надолу, за да видят колко
са очукани жълтите ти павета,
вземи самолетната перка от летеца
и отлети някъде, където ще направят отново
гостоприемни покривите ти и всеки ден ще
има чиста монета, след която да прохождат
паважите ти.

Първи номер

Преял със слънце,
есенният ден оригна мараня
и запоти очилата
на мишелов,
увлечен в Хамлет,
със абсолютно чиста съвест,
докато мишките са на събрание.
Късо подстригано,
полето гледаше
как навиват косите му
на руло.
Уплашените хора
тържествено откриха
ферма за щрауси
и приключиха с терапията
на Добрата видимост.

...ако искаш, заповядай

Преди говореше
на гълъбите.
Сега седи и слуша
свраките.

Стеснява хоризонта
до „утре”.
„Днес"
е вчерашно „утре”
с отворени
и измити очи.

без целофан

добре,
все някога ще се науча,
че там е любовта,
а там е другото,
което
се изрича по различен начин

дотогава не развързвай
езиците – зли са

добре научих
посоката,
която води към дома
и мога
да играя „сляпа баба”

когато красотата се превърне в бреме
ще можеш ли да опаковаш
водопад

аутфит

„днес е последният ден на лятото” –
пея на босите си стъпала,
а те веднага ме кръщават Пенка

опитвам се да сложа край
на всички (летни) намаления
връщам мълчаливо във графата „не”
изговорените несъгласни „да”
пропускам положителните отрицания

есента е винтидж
и слага идиоми в джоба си
„правиш го като с краката си”
да, правя го с краката си,
а после пия виното

заесеняване

цял ден ми е студено
на ръцете
на краката
главата ми е ледогенератор
"кафявото е само цвят” – философствам си очите,
за да им събудя малца

езикът ми – змия и гущер –
си иска припека

д(р)умища

в очите на другите – вятър
мъглата във твоите
пътят е толкова дълъг,
колкото му позволиш

в очите на другите – цвят на сакура
плод в черната угар на твоите
най-трудният път
е изправяне

в очите на другите идвам
само през твоите
оседлани са тихите пътища –
търсят си стремето

тълковно

небето е оризова хартия
върху космически прозорец
летящи ножици
са лястовичите криле
хвърлям камък
(нищо лично, Сине)
камък , ножица, хартия

Мем

По обедните (още голи) рамене
се спускат есенните бързеи.
Отмиват най-горещото ми бежово.
My home page is a blank page
и фаворит на зимата.

Зеленият път

Вятърът
смени посоката
на птичи крясък.
Викът ми
се превърна в шепот
на раздробени
прелетни истории.
Въздишка без подател
не се облече
във стандартно безразличие
и гола тръгна
да си търси моста.

чоколатл

когато свърши шоколада
остава топче фолио
от гънките, което поумнява
и кръщава самотата
„безтелесен аромат”

разбра, че любовта е свършила,
когато вместо да почисти
устните от шоколада
й каза, че се е изцапала

слово за свободата

и беше вторник
(небето закусваше с облаци)
и заваля
и спря
(капчуците, както винаги, разбраха последни)
и изгря слънце
(по навик),
но котките не бяха любопитни
(клепачите им – наполовина затворени, а не наполовина отворени)
и беше ден, без който нямаше да има сътворение,
и можех да пропусна,
като поправителна матура
за презрелостници

Съм

Вървя по Графа и вглъбено мисля
колко глупост може да се събере
на една стандартна машинописна страница
или в едно десетминутно интервю.
Докато се разправям със себе си
ме сепва викът на продавача от сергията „орехи, мед...”,
кратка пауза „ ...и шишарки”, което ме кара отново да се замисля,
че никъде не съм виждала дресирана катерица.
Би било интересно да гледам как с предните си зъбки
пробива дупка в ореха и изважда мозъка му.
От тази гледка някой би станал нежен поет,
а друг просто ще си направи обици за дупки от черепите.

Поглеждам нагоре. Рунтавелка, неподдаваща се
на опитомяване, разбутва дяволите от върха на иглата ми
и отговаря на въпроса колко са – една катерица!

поетики

rock’n roll на неразумните девици
не кръстосвайте краката
с кръстосаните рими,
опитайте със шпагите – шпагат
вие, белите (думи от памукови полета),
запушете ушите на черните (маково семе)

настъпете времето и то ще ви отстъпи мястото
до някого от мъртвите поети
въпрос на чест е да си в тяхното съобщество,
но липсват секунданти с вкус

rock’n roll на неразумните девици
и намажете със невзетото масло
паркета

Волна програма

По въжето за пране
в индианска нишка
репетират мравките-еквилибристи.
Докато простирам,
щипките им ръкопляскат,
а фантата ми бавно изветрява и рисува
С(лънце) О(блак) 2(ста паднали портокалa).
Ято пеперуди остри криле
и отлита от пътя по ординатата му –
миг преди по нея да падне дъждът.
Овцата, която отглеждам (в себе си),
къдри собственото си мнение
(Ален е класика, Антонио – недоразумение)
по третата ос – гръмоотвода Z.

Справедливо

Прохладно утро,
шосе без трафик,
развети случайни рижи коси,
дим от ментолова цигара
за бившия пушач в мен
и смях,
който пише дълги писма,
днес. Правят деня ми.

Утре е мой ред.

(У)зряло

На лятото
със свои пити
помен правят
слъчогледи.

Делнични магии

Гледа „Разбулените тайни на магията”
и на екрана прецъфтяват нещата,
на които е ръкопляскала възторжено,
затваряла е очи,
докато са смесвали дъжда и слънцето
и са я правили цветна.
Не че не е знаела за илюзията,
но е разочарована, също толкова, колкото
когато научи в час по физика, че бялото
е сложен цвят и че дъгата всъщност е кръгла
и затова никой не може да премине под нея.
Изключи телевизора.
„Магии няма, няма, няма” – упорито се самонаказва
за малките си волности.

В съседната стая дъщеря й подскача с въженце,
усукало седемте любими цвята,
и върти дъгата.

Бележка на хладилника

Угасналата пещ е пещера.
Поръчах телефон за новата ни къща
и пренаписване на еволюцията.

~ ~ ~

***
звездно небе
в малката локва -
фасове

Starry sky
in the small puddle - cigarette butt
last day of summer

***
августовска жега
клошар в шинел
театри във ваканция

къщи-мръщи

не излизай сама
при новолуние
ще те закачи на рога си
и докато не преяде
със светлина
няма да те пусне

беше прекрасно – не спираше тя –
висях
а тъмнината горе
гъделичкаше петите ми
смехът ми чупеше
оловните кристали
петпръсти стъкълца потъваха в очите

не искаш ли да видиш – попита се
и махна черните си очила
пред огледалото

по земята
пробяга лунен тик

и засънува дракони

"Вальо Дишев и приятели"

На 26.08.2010 г., четвъртък, от 18.00 ч. в галерия „Кръг+” на ул. Будапеща 5 приятели на Вальо ще четат свои текстове и ще предлагат за продажба книги. Целта на вечерта е и събирането на част от недостигащите средства за планираната през септември медицинска интервенция в чужбина, която е изключително важна за успешното лечение на Вальо.

Ето някои от заявилите участие до момента:
Бояна Петкова, Иван Ланджев, Рада Александрова, Силвия Чолева, Рада Панчовска, Екатерина Йосифова, Кристин Димитрова, Божидар Пангелов, Катя Начева, Виолета Гъркова, Галина Николова, Яна Монева, Марица Колчева, Левена Филчева, Иванка Могилска, Гриша Трифонов, Марин Бодаков, Георги Милев, Мария Тодорова, Мирела Иванова, Федя Филкова, Нели Добринова, Ваня Константинова, Илко Димитров

Вход 10 лв.

За тези, които ще са евентуално извън София на 26.08, а ще имат възможности и желание да помогнат - номерът на банковата сметка:

IBAN - BG23UNCR70001508218706
BIC - UNCRBGSF
УниКредит Булбанк
Валентин Диков Дишев

реконтра

за да направя хляба ти
ми трябват поне шепа брашно и вода
мая, за да бухне
сол, захар и масло, за да погали
с вкуса си небцето ти
и щипка любов за вълшебство

голямата е за песните и пиесите
а животът винаги е пред завесата

Сиротно

Когато очите ти са отворени на шест,
кубът е зарчето с което връщаш
побегналите четвъртини щастие.
Цялото съм аз, но „не се сърди, човече”
е винаги моя реплика.

Когато очите ти се взират в нищото,
кубът е кутията с овца.
Отместваш поглед към кубичен похлупак
и търсиш розата.
Овцата съм, овцата... Нима си мислиш,
че е прекрасно да си роза, която се бои
от тревопасни?
Сега съм на стъпалото отгоре
и привличам хищници.

Via Combusta

Красива е с неглижето на вечната блейка,
но ако погледнеш в очите й, ще откриеш,
че няма нищо общо с неразбориите,
които очакваш от нея – там всичко е
като в луксозно яхтено пристанище:
тих залив, широки подходни канали,
кейове, опънати по конец, и син флаг.
Привидно е празно и тихо, нито много дълбоко,
нито много плитко – точно колкото трябва да бъде
за всеки бърз наблюдател,
който иска всичко, а всичкото винаги е евтино.
Ако останеш, ще видиш как акостират
Гълфстрийм, след Гълфстрийм и още Гълфстрийм,
за да хвърлят хайвера си
за малката господарка на ефира.

Не е от камък

Пред куц стопанин
куца куче –
денят си търси
олицетворения.

Вкусът
на шоколада е различен,
когато премълчиш
„обичам шоколад”.
Денят намира
олицетворение.

Кларинетът кашля
заседнали „подмосковные вечера”
в привечерна София,
а малко момиче
ритмично хваща
хриповете в дайрето си.
Денят се бръкна
и обезмълви хастара.

Когато мислите ми
имат дървовидна сруктура,
мълчанието ми е пън,
от който хич не ми се става.

линията Мажино

ако прегъна
сърцето си на две
няма да имам две сърца,
няма да имам и едно сърце,
а пощенска картичка
или
врата, след която
се удряш направо в стената

~~~

***
край пътя - слънчоглед
посреща ме
гърбом

***
гларус пресича улицата
и пак, и пак, и пак...
не става за кратка форма

***
уличен художник
от три снимки
рисува семеен портрет

***
неделен глад
вестниците пристигат
преди хляба

На босо

Ще я срещнеш денем,
докато разхожда хубавите си крака
на задължителната каишка през глезена.
Снима света кротко, без светкавици,
а вечер проявява негатива на въображението си
в тъмната стаичка на желанието
да я хванеш, преди да те разпознае в цветовете.

Настъпваш сянката й,
тя се обръща, усмихва се,
съблича роклята си
и пак ти се изплъзва.

Хей, Хю

животът отново загърби сценария
и малката ми черна рокля натежа
с две погребения

чакам сватбата ти, Мария!

с едни уста и едно сърце

днес
съм малка отново
в балетните пантофки за пораснали
и знам, че никой и никога не е готов за тази любов,
която е недиалогичен шум –
говори, не се интересува дали я слушам
или се правя на заглъхнала
след разликата във височината
на годините

ще откликна
с леко пукане в ушите
в спасителния пояс на прозявката

В ден първи

Разсъблечена
по кукленски от Варгас*,
скрита в края на лявото,
изписано с пясък,
научил иврит,
е зимата –
вдясно от “зная”.

_______________
*Алберто Варгас

Ъндърграунд

Днес се движа с градския транспорт.
Нямам книга, не ми се пие вода
и не ми се зяпа в една точка.
Наблюдавам:
Жена със зачервени клепачи
си гризе ноктите. Конюнктивит от екрани –
поредната алергия от студени гледки.
Младеж с хендсфри. Все още
се стряскам от самотни – членоразделни
или не – звуци, щом не виждам
телефон в ръката.
Особено когато някой се смее като идиот.
Те не плачат.
На открито плачат само децата и аз
(но раста след всеки майсторски клас).
Бабичка като водна струя при безредици
си проправя път към празната седалка.
Слиза по същия начин.
Разбирам първото й нетърпение,
но второто... Сигурно пак бърза
да седне някъде.
Наблюдавам. А някой наблюдава мен.

Да плача или да се смея,
или да го изтанцувам?

тупа-лупа

облизвах
горната си устна
и заваля
вали и докато
хапя долната

не бия тъпана – гърми,
а глашатаят ми
мълчи на всичките прехапани езици

Оу, Дона!

Днес перфектната жега излезе
от филма „Коса” – боса с раздърпани джинси.
С пет приказки приспа помиярите
и сякаш изчезнаха всичките сенки.
Стреля по слънцето с най-сухото цвете.
„Това вижда само бездомникът” – каза –
и ме погледна в очите.

Оправдах се със плоските покриви.

На мой фронт

Докато си мислех, че искам
пижамено парти, с единствената
тежест на пухената възглавница,
за да намеря рамо, различно от своето,
на което да мълча или да плача,
реших, че единственото, което мога
да погълна е тараторът на Кейт.

Взех си го „за вкъщи”, въпреки че беше за офиса,
без капачка и докато стигна „под покрив” заваля.
Няма нищо по-вкусно от таратор с кратък дъжд,
дошъл незнайно от къде с някой облачен въздушен фронт.

Захвърлете лъжиците, пийте го и воювайте за своите неща,
защото някак неусетно пазарските торби
се преместват под очите.

Нейните чужди

Обвива те
като дима от чуждата цигара
на смъртник,
но няма да е последната.
Ненатрапчива е
(minima de malis),
едно наум,
прибавено към стотицата
на самотите,
четири наум,
извадено от десетицата
на божиите работи,
възторгнато врабче
от сънища на златоуст.
Расте от минусовите години
на смеха в шепите ти
(убий го),
под който зариваш
любовта й.
Съединява профилите си
„с лице към мен”
и си измива ръцете
в огледалото.

Отново съм чужда.

орел с ориз

някой събуди заспалото червейче
то се протегна, разтърка очи
и се огледа – изтъняло от толкова
много летаргия

намери костилка на спомен,
зася я в полето на съмнало вчера,
почака точно две пролети,
взети една с друга,
и се нахрани с узрели прозрения

хайде, заспивай, немирнико,
мир и прах по черешите
ялови са костилките

Собствено и ръчно

Хапе.
Като ясна зимна утрин.
Със светлина.
Повдига рамене,
подпира уморените си уши
и вече чува само
непослушното, което
плете тръстиковата кошница,
но пропуска гроздобера,
защото заспива в нея,
поклащано от ръкава на реката,
преди да направи дръжка
за неверната длан.

Седем

Много тлен е натрупана
под думата вечност
и толкова пластове глупост
в един кратък живот.
Крехки
са дните, стиснати в шепа на седмица
(седем смъртни, седемстволния свещник,
седемте чудеса, езера и престоли).
Заякват
в конски опашки (месец след месец),
но накрая потъват в архива,
защипани с кламера на годината.

От седемте си хълма
само Рим им е хванал дирята.

Депресия на хоризонта

ангелите с напръстници
са миротворците на Господ

шият криле
без капка пролята кръв

виж,
окриляването е без упойка –
кръвожадно и болезнено

но
то не е тяхна работа

защото
„дяволска работа,
на този му пораснаха криле”

затова
върви си с мир, братко,
по земята

О(т)качени тавани

Когато гледката е северна,
но не съвсем,
защото леко се накланя източно
от чисто женско любопитство,
навлизаш с острия си ъгъл
в раздутите ми настроения
за крилато бъдеще.
Представям ти:
Балонът – Пук,
и Цепелинът – Прас,
и Самолетът – Буум.
crash! boom! bang!

Изпаднала във безтегловност,
госпожица Голям гальовник –
ръка-носител,
подрежда по тавана
снимки на Луната
и стъпвам...

Гърбушко

пеперудата,
която стъпи на малкия ми пръст
е в хербария
между сухите
сутрешни и обедни усмивки

вечерната
е винаги на върха на езика ми –
бяло петно в континента
на произволната памет

разкопчавам внимателно
ланеца от полунощи – кръгли нули –
брънки от веригата на кучето пазач
на всички досегашни „живи сме”

смъртни са значещите цифри,
но животът ги обикаля, обикаля
и окръгля, докато

слабият ми ангел
пее приспивни песни,
които вдявам в иглените уши
и нижа гърбици
за синусоидите си

Почти аризонска мечта

Върху ревера на небето
избледнява самолетната игла.
Две кукувици кукали на смени,
мълчат заедно.
Пойните не се изслушват,
очаровани от себе си.
Вятър чакръкчия преглежда
костеливите дървета
(северният клон на ореха изпуква).

Гмуркам се сред звуците
и мълча
като риба.

Люлючета

Толкова е лесно един юни
да мине през теб.
Просто трябва да кажеш
“няма да го направя”
и да седнеш по турски в средата му
или да почнеш курс по английски
за напреднали със времето,
за да научиш топ десет на лъжите,
които се спрягат по света (и у вас),
а после да кажеш “take a decision”
за следващите дни (от средата до края),
в смисъла на “не мога да не”:
видя морето (аз съм гумено пате);
потърся онази перла, която окото ми
отгледа от песъчинка;
усетя как изтича пясъкът през шепите,
а после изяжда стъпалата ми.
Не мога да повярвам, че
във века на предупрежденията
и защитите, някой може да изгори
(на фланелка) и да се превърне
в голям бял белег,
докато малката Ева непрекъснато ядосва
ужасно дебелата си майка,
като се учи да плува
в коленичилото море, което я носи
нагоре-надолу по вълните си,
превърнати в неспокойни адамови ябълки.

Ето така един юни минава през теб
и се буди с чужда буква в средата:
“Любов” ли казахте?
(лесно, лихва, лилаво...).

oткриване на заложби

лепим върху вратата на стаята
детските рисунки със цветя
(ако ги откъснеш стават пеперуди –
бележка на художника)
и стилизирани сърца
(защото всички така ги рисуват
извън човешкото тяло – бележка на родител
непрофесионалист)

отварям прозореца, през който съвсем не по майски
(с една неравна част вятър) влиза
лошото време –
гледа
и пълни очите на някого, от когото
всички
се крият

По дирите

Отварям прозореца
и пускам улицата вкъщи.
Кучешкият лай
послушно ляга в краката ми.
Мъжка кавга
разплисква водата от чашата
и попива безшумно в покривката.
Детски смях
разлюлява полилея
и събужда заспалата светлина.
Внезапни спирачки –
разкъсано изречение
или неочакван край на песен
след скъсана лента на касета;
сърдечен потоп
или мозъчен взрив.
Улицата е царица,
улицата е просяк,
улицата е шут,
проходилка,
Макаренко и Мадам.

Затварям прозореца.
Старите пантофи
не могат да учат
девствените обувки.

синоптик

човек и добре да лети
се приземява -
с любов или с прашка

принц Хари падна от коня

(облачен деним е слязъл в ниското
по дънките й плуват облаци)
не, не плувам в облаците,
но днес е облачно,
утре може би небето
ще е на плисета

(срещат се и тутакси се разминават
по двата ескалатора –
единият надолу, другият нагоре)
„здравей” увисва във минутата
въздушна струя и бързо пада като
недопушен фас
защо подметката ми е студена?

(жената, цялата във черно,
разгръща Габриел Гарсия)
ти още продължаваш да ми
носиш рози и да вярваш на цветарките,
че са отрязали бодлите

(висят надолу
помпоните на мажоретката)
укротявам мисли
с разместването на главата със краката

Интермедии

Онова, което не побирам в кожата си
се превръща в стар грамофон
или се подава от джоба като дървена акушерска слушалка.
Понякога дълго време не диша, издува бузи
и издишва веднъж на стотици (казват) години
(пепел му на устата).

То е прелюдия за женски голи рамене
и финале гранде за мъжко сако,
намерило най-органичната си закачалка.

Кажи „зеле”

Ще впрегна
хиляда зелеви пеперуди,
за да вдигнат четката ти
и да нарисуват нищото.
То има оранжевата памет
на морков (за тъмното)
и зелени коси, с които се спасява.
Въображението му
е тревна смес за японска морава,
но холандското му сабо
е изтрито от избрани приказки.
Казва се Майнатаму Обичамте
и винаги иска да го наричам
с двете му имена.
Понякога (обаче) правя необичайно
дълга пауза между тях
и го превръщам в нещо
друго.

Врач

Бере души на хълма –
младолилави мащерки
с жълт кантарион около устата.
Връзва ги на букети
да висят на пирони надолу с главите.
Да съхнат на сянка да не им вижда сянката,
докато им остане само мирисът.
Зашива го в тензухени везани торбички
с конец като за гердан.
Нарича ги „за благ поглед”, „за меко сърце”,
„за топла ръка”
и ги връща на изгубените.

Пази за себе си „трънче в петата”,
да не губи своите.

Салонът на независимите

Когато заспиш,
светът се събужда. Само за мен.
Протяга се по оста си:
„Завътря ми главата” – шепти.
Аз се потя като доклад
за глобалното затопляне
и зъзна като дългосрочна прогноза
за зима до май.
„Ще занулим ли в Гринуч?” – пита,
и риторично ме обгръща
с горещ паралел.
После ми разказва за Кабо Верде
на местен африкански, докато
ми позеленее носът.
„И така си хубава” – измъква се галантно,
без „господи” и „колко”,
и хвърля ръкавицата си
във подножието на Ефел.
Секунданти с разкрача на стрелките
отброяват време
и ти се будиш.
Пат. Светът заспива в мир.
Без мен.

синус от 30 градуса

все чакам сутринта след „оскарите”,
в която, докато правиш моята закуска,
аз ще съм топла, рошава и с неизмити очи

чакам, но пак изстивам без заспалия
след нощната си смяна сън
и отново съм познатата света инквизиция –
давя очи,
скубя вежди,
черня мигли,
стягам конска опашка
и удрям силно деня по хълбока –
да си търси муската

накрая разделям сламата
между себе си
и сърцето малинка –
старите магарета на сивия кардинал

кафето ми е още на зърна

Умения да различаваш болки

Обичам да натривам носове
в бабиното хаванче от месинг,
приличащо на обърната камбана
с изтръгнат език, превърнат в чукало
(езикът е сила, езикът е фюрер,
но не mein фюрер).

Дъното му помни поколения орехови ядки –
счукани мозъци – лесния начин да изправиш гънките
и да ги погълнеш, например, с коледната баклава,
докато другите пеят „тиха нощ, свята нощ”,
а ти мислиш за дяволите и мирише на тамян
от афтършейва ти – балсам за брадите (тук разбирай мъдрите)
и трън за дявола (обикновено гладко обръснат).

Ще ми повярваш, когато разбереш, че болката
от малкия глад след пропуснато хранене е за предпочитане,
пред тази на препълнения корем.

рано ранили рани

електрическата фурна за хляб
сама меси, втасва
и пече
на мен оставя само
да разгъна бялата кърпа,
да извадя хляба
и да се посрещна –
безсолно здравословно

Езикови луковици

Книжната салфетка полетя.
Несгъната на жерав
или лястовица,
без морското кръщение
на лодка или параход,
дори без опита да бъде
солница на късмета или мастилница.

Попи надве-натри очите ми,
отнесе мазното от пръстите,
остатъците от червило.

Полепнала по вятърен език
е свободата да оставаш без следи.

Мигел

Там
вятърът се буди с тежък махмурлук
и им разказва за похитените от него мелници.
Магарешки миналогодишни тръни,
графитени с човешки бой,
модели на печал
за илюстрация.

Маркъс

На тази дъга
върху жилетката
принадлежат
два ръкава дъжд
и пет копчета слънце.

Не идвай с празни джобове.
Конят ми обича захарта на бучки.
Морето също.

Да погледаме как изчезват
архипелазите.

Корсаков

Вместо бързата закуска в новия МакДоналдс,
избирам баничката
и кларинета на мъжа в подлеза.
Със спестеното си поръчвам „Полета на бръмбара”,
но той ме гледа все едно
е срещнал хепатита.
А нали казват, че е невидим?
После чета авторекламата на метрорекламата
и добавям (засега наум), че метрото е удобно място и за писане,
но е твърде кратко, за да научиш гръцки сам.

Поради чтото,
отказвам да се гърчея.

Фигаро, Фигаро, Фигаро

Тревата клюма уморено.
Бръсначът на съня наострен е
в каишите на не една реалност
(Севиля е далече).
Насапунисано със жега пладне
до синьо се обръсва
и целува безименния пръст на тишината.

Мълчи като завинаги
разхлаждащият плясък
от криле на пеперуда.

светло пиво

пуши мълчаливо

сяда на пейката
срещу сергията с балони
те бързо се настаняват в очите му (празник на отраженията)
няколко деца се спират, после още няколко
и балоните си тръгват (предпочели са ръцете им)

едва тогава отваря бутилката с бира
и почти моментално устните му залепват
за гърлото й

поглъща хиляди балончета
никога не се оригва
докато празнува