Именителен падеж

Днес дяволът ме следва.
До обед се усмихва,
после скача на въже.
Разбива ми сърцето в своето
и пита какво харесвам
в немите следобеди.
Научи ме, че всяка лястовица
е сгънато от малчугани равноденствие,
преди да се родят.
"А после нищичко не помнят - казва -
и хващат прашките."
За миналото си говори тихо
и ме смалява до Божия идея.
"Сега разбираш ли?" - в очите му разчитам,
и се оставям да ме разтегне
в дълго празно петолиние.

Е, някой ще допише ли на него синевата?