Океанска милост мие бреговете
от завръщането. И то не разпознава себе си.
Какво да му предложиш, за да се огледа?
Пукнатата светлина от керемида, или улука –
пързалка за врабче и дъжд.
Чия ли меланхолия да му извикаш,
от черните пътечки на винила?
Къде да го удариш?
С глава под мишница –
боде очите си. Клепачите
по милост си оставя. Да чакаш,
за да видиш как ще трепнат и ще се отворят
с възклицание:
„Една и съща бездната за любовта и камъка!“
Няма коментари:
Публикуване на коментар