Гложди ръждата на цивилизацията
срещу патината на времето.
Листопадът се опитва да я скрие,
но вятърът и риещите стъпки отново я изкарват
на повърхността заедно с малкия гущер, който улових
само за миг с поглед.
Вдигам очи към небето и търся божественото:
„Боже, ти, който си в самолета,
помниш ли името ми, дадено в името твое?
Знай, шегите ти никога не се получават,
когато говориш тихо,
а няма кой да извика „тихо!”,
преди да речеш да отвориш усти.
Повтореното остроумие се притъпява.
Не ни сътворявай и на други планети!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар