Изчисления в облак

Два облака.
Кафето ти до чая ми изстива.
Два облака, от които или ще заръми,
или потоп ще се излее, или вятърът
дантела ще изплете.

Палмите около басейна са вяло
присъствие от флората на Средиземноморието.
И, въпреки че ги поливат със сладката вода,
изсъхват палмовите клонки, приличат на метли, с които махам паяжината
от Йерусалима на съзнанието си - да видя жертвите.

Бащата с двете дъщери - голямата вече плува сама,
без пояса на вниманието
и се нарича "сине".
Малката е обградена от бащата - излишна е спасителната й жилетка.
Но и тя ще се научи да плува. Или пък не -
за да остане "дъще".

"Няма да завършиш това стихотворение, докато не потопиш главата си -
умилква се морето около глезените ми - дори и слънцето го прави
веднъж на ден по залез".
"Подводният ти свят не се вълнува - упорствам - но виж повърхността,
повърхността".

Очаквам ятагана на вълната.

С поезията - до тук

Докато четях десетте стихотворения,
някои от които по два пъти,
той не спираше да плува под облаците.
Бавно, методично, сякаш в главата му
тиктакаше метроном.

Ако бях във времето на някоя от световните войни,
щях да напиша:
"докато четях десетте стихотворения,
някои от които по два пъти, навън не спираха да стрелят -
откоси, които никой метроном не би пожелал да отброи".

Ако бях в сърцето на някоя революция щях да напиша:
"докато четях десетте стихотворения, някои от които по два пъти,
метрономът на гилотината не засече нито веднъж -
глави, пасти, глави, пасти...

Ако бях до цигулката на Вивалди, щях да напиша:
"докато четях десетте стихотворения,
някои от които по два пъти, навън сезоните нехаеха".

Ако бях древна колкото Египет, щях да напиша:
"докато четях десетте стихотворения, някои от които по два пъти,
строяха пирамидите, а на въпросите на Сфинкса можеха
да отговорят само лястовиците".

Ако бях  в пещерата на прачовека ми, щях да чакам
лястовиците, музиката, метронома, оръдията, гилотината,
за да прочета първото си стихотворение.