Не бърша прахта по стъклото,
за да забравя лятото.
Сменям маяка с рисувани кръстове –
две прави, пресечени в точка
„не се вълнувам”.
Отварям последната мида –
вместо майорка, намирам зелени луни.
Ще имам за таратор и семафор.
Дали ако
дъждът е рагтайм
за хляб и небе без дом и любов,
ще стана непроницаема
за вода и сълзи улица?
Подстрекавам го...
Непременно далечен,
ту галещ, ту хапещ ухото ми смях,
чупи слънчевото яйце
и не позволява да се превърна в гъба.
Връща ми оранжевото стъргало,
на което смешен морков с шапка от маслина
продава драцена –
бамбука на щастието.
Няма коментари:
Публикуване на коментар