Те
седяха на пейката в парка.
Той
приличаше на Иисус
(според рисунките на очевидци).
Тя
не приличаше,
(тя) беше себе си
(щрак! мария на портрет).
Той
й разказваше нещо
за древните римляни...
Тя
се усмихна,
а след минута се смееше
(отдавна подозирам, че има
нещо смешно в Рим).
Чудото не закъсня –
около тях снегът се топеше.
"Дизайнерски сняг" - премиерата
Ваня Стефанова за "Дизайнерски сняг"
Разговор за книгата в предаването на радио Благоевград "Страници"
Валентина Плачкинова пише чудесна проза, а книгата й "Тлеещи фитили" трябва да се прочете и да бъде на "поглед" разстояние в библиотеката. Когато й изпратих "Дизайнерски сняг", тя обеща, че ще ми пише. Днес си изпълни обещанието и ми позволи да публикувам писмото й, което ужасно ме зарадва. Ето защо:
"Признавам, малко книги са ме затруднявали така, както твоята. Сещам се Умберто Еко, който винаги ми се изплезва на края – виж сега, аналитични човече, усилията ти да разбереш дълбокия смисъл бяха напразни; истината е на повърхността и е проста, много проста; трябват само очи.
Но всъщност не това е важно. Харесва ми да си играе авторът така. Да ми показва високи места, да ме мами да ги изкача, да ме слуша как пъшкам нагоре, да бърше потта ми по стръмното, да ме гледа усмихнат как се гордея с прозренията си и когато си мисля, че съм пристигнала най-после и се оглеждам победоносно, да каже „щрак” и да се смее, смее... А Алиса излиза от заешката дупка, поотърсва роклята си и се отдалечава, подскачайки на един крак.
И все пак:
1. Открих:
- Началото и краят - зададоха ми една от истините – всичко виждам в този свят и мога да надничам под повърхността му; нещата не са, каквито ви изглеждат;
- средата (ах, средата!) – „9”, „Близости”, „Тази нощ ще си легнем с пижами” – друга истина: край на всичко ненужно, без философия – мека съм, обичам и помня, че мога да летя. И още – и в трите няма обобщаващ финал (може би не е случаен отказът от него, не знам, звучи ми като нарочен изборът им за „среда”);
- между тях – бавно се смалявам, влизам в дупката на заека, поигравам там и от време на време излизам обратно, изричам поредното открие, пак се връщам обаче, понеже там ми е забавно; ще ви накарам да се засмеете и вие;
- заглавията – закачка, приятелска шега и прегръдка; и също – пак онова „нищо не е, каквото ви изглежда”; заглавието на книгата – дефинира красотата като ежедневно чудо (сигурно работното заглавие е било обаче друго, какво ли?да не би „Градски легенди”?);
- един от по-старите ми фаворити „Дохио” придоби различно звучене в този контекст – излъчва тъга.
2. Усетих: искреност без поза, разкриване докрай и една съвсем лека боязън, че от това ставаш раним; но какво пък, винаги има една невидима броня – това е литература, нали?
3. Финално: прости, че те сравних с Еко и Карол, аз съм само един филолог, който не може да се отърси от наслагвания („щрак!”).
4. Най-финално: книгата ти вече не е същата; като я оставя на масата, сама се разтваря- среда, финал, среда..."
