Когато заспиш,
светът се събужда. Само за мен.
Протяга се по оста си:
„Завътря ми главата” – шепти.
Аз се потя като доклад
за глобалното затопляне
и зъзна като дългосрочна прогноза
за зима до май.
„Ще занулим ли в Гринуч?” – пита,
и риторично ме обгръща
с горещ паралел.
После ми разказва за Кабо Верде
на местен африкански, докато
ми позеленее носът.
„И така си хубава” – измъква се галантно,
без „господи” и „колко”,
и хвърля ръкавицата си
във подножието на Ефел.
Секунданти с разкрача на стрелките
отброяват време
и ти се будиш.
Пат. Светът заспива в мир.
Без мен.
